Няма кой да ни прости, че не сме били щастливи

Добро утро!

Започвам нов опит за водене на Дневник и дано този път съм малко по-сериозна и постоянна.

И така, сутрин като всяка друга станах, пия кафе, изядох един банан, пуснах телевизора, порадвах се на Тито и ще се оправям за тичане в парка. Това е станало рутина за мен всяка сутрин започва така, но днес ми омръзна от телевизия, напоследък в главата ми се блъскат хиляди мисли и ако не излея част от тях някъде има реална опасност да полудея…

Миналата седмица се разходихме из града, обичам тези разходки с Дани, просто си ходим безцелно и се наслаждаваме на София…По време на разходката се случиха две забележителни неща, първо се сблъскахме със световния шампион по бокс, който е в България за да снима филм, ей така на улицата го видяхме, Дани го заговори и се снима с него, той е един от любимците му…Няма да се впускам в подробности в каква еуфория изпадна Дани, беше нереална среща…

Другото по-забележително нещо се случи малко преди тази среща, минавахме покрай една сергия за стари книги и единият от двамата мъже, които продаваха ни спря за да ни пита нещо. А въпросът беше дали ни харесва фразата: „Няма кой да ни прости, че не сме били щастливи“ и как я разбираме. Готино, а?! В следващите петнадесет минути всички се впуснахме в обяснения и разсъждения, на Дани му звучеше, че няма никой останал, който да ни прости, аз по-скоро я разбирам, че никой няма да ни прости, че не сме били щастливи. Никой не може да ни спре да сме щастливи, освен нас. Ако разбира се човек е здрав и неговите близки са добре, нямаме оправдание да не сме щастливи, нямаме право да не сме щастливи. За съжаление си мисля, че повечето хора, напротив постоянно търсят причини да не са щастливи, постоянно нещичко не ни достига, още мъничко и ще го стигнем щастието, но когато получим това мъничко веднага се появява нещо друго и така няма насита човек, все нещо му липсва, годините минават и в един момент, ако поне мъничко е помъдрял се обръща назад и си мисли колко щастлив е бил, когато е бил млад и здрав, а как не го е оценявак, как сам е позволил да му се изплъзне щастието. Такива сме повечето хора, все искаме и искаме и все нямаме насита, а междувременно пропускаме истински важните неща. От известно време, още преди въпросната случка, всяка вечер благодаря, за деня, който съм имала и за нещата които имам в живота си, защото колкото и тривиално и банално да звучи, че почти всяка сутрин правя рутинно някои неща, аз наистина се наслаждавам на живота, обичам първата глътка горчиво кафе, обичам да нагуша кучето си, обичам да тичам в парка, където си изпразвам главата, обичам да тренирам във фитнеса, където всеки път се старая да се справя по-добре, обичам да посрещам Дани, да вечеряме с родителите му, да си говорим…Това са на пръв поглед елементарни неща, но оценявам всяко едно от тях, защото знам че скоро това ще се промени, ще започна работа и няма да имам толкова време за тези неща, но съм сигурна, ча ако аз и всичките ми близки са здрави и добре, пак ще оценявам малките неща, защото те са наистина важните неща.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s