Vitosha run 2014

20140831_122411

Иска ми се да запиша впечатленията си от маратона докато все още са пресни в мен…и така…

Малко предистория, записах се съвсем несериозно за това състезание, приех го по-скоро като подготовка за големия маратон на 12 октомври, казах си че ще е добра загрявка. Надъхана от книги като „Родени да тичат“ и „Яж и тичай“, тренирах често в Борисова дори един ден изтичах 20 километра. Бях сигурна в себе си и планинския маратон не ме плашеше, та нали бяха някакви 18 километра, бях толкова надъхана, че дори си мислех, че ще успея да вляза в два часа…Може би не беше лошо, че бях толкова уверена в себе си, но подценяването на ситуациите никога не води до нищо добро.

И така бях достатъчно тренирана, хранех се добре, спях достатъчно, на теория бях повече от добре…и така дойде сутринта на 31 август, събудих се без аларма в 6 и 30, изведох Тито, хапнах чия с тахан и мед, моята рецепта за закуска за тичане, оправих се и към 8 тръгнахме с Дани към НДК, където беше старта. Регистрирах се падна ми се Nо 195, времето беше чудесно, очертаваше се прекрасен ден.

Когато застанеш зад стартовата линия и се огледаш е много зареждащо, виждаш всякакви хора млади и възрастни, в супер форма и такова, за които се чудиш дали няма да им призлее, но без значение как изглеждат, всички са устремени към една цел – финала и тази обща енергия е неописуема, този общ устрем се усеща толкова силно, едновременно всички сме заедно и в същото време всеки е сам изправен срещу себе си, неописуемо е. Когато погледнах от старта Черни връх, където беше финала страшно се развълнувах, все още не осъзнавах, че тези 18 километра нямат нищо общо с 18 или 20 километра в парка, още бях в еуфория. Точно в 9 стартирахме, това също ми е любим момент, за определено време всички тичаме заедно един до друг, тази обща енергия може би е най-концентрирана в първите метри след старта, преди да се пръснем…

Profile

Аз разбира се и този път останах вярна на себе си и вместо да си намеря моето комфортно темпо се впуснах в лудешки бяг, не мога да се спра да не направя тази глупост, на теория всичко ми е ясно, но просто не обичам да ме изпреварват, това показва ясно колко дълъг път имам да измина откъм смиряване и справяне с огромното ми его, както и да е и този път за съжаление останах „вярна на себе си“ и затичах с пълни сили в първата част на трасето. Разбира се бях си измислила и „основателна“ причина да се впусна в тази лудост, а тя беше да дам всичко от себе си в равния участък, преди да е започнало изкачването, за да набера преднина, сега се усмихвам на нелогичната си преценка, но оставайки без дъх на петия километър изобщо не ми беше смешно.

И така кога и къде са финиширали тези на 5-тия километър изобщо не разбрах, аз си имах други проблеми като липсата на кислород в дробовете и неестествено бързия ми пулс, малко преди Околовръстното си дадох сметка че нямам никакъв шанс с това темпо и походих около 100–200 метра, докато ми се успокои сърцето и можех да вдишвам и издишвам през носа, пак започнах да тичам, този път с моето си темпо, може би това беше момента в който осъзнах че съм сама със себе си и това е състезание между трасето и мен и другите загубиха значение, е не мога да кажа че съвсем изключих и не се издразних на себе си когато едно старче ме изпревари, но това ми подейства смиряващо.

И така когато тичаш повече време тялото ти, поне моето, започва да протестира по негов си начин, при мен етапите са следните след като си намеря темпото, ако си тичам нормално това става около 15-тата минута дишането ми се нормализира и до края нямам проблеми със задъхването, на 30-тата минута ме заболява корема, болката продължава около минута, но накрая е толкова силна, че ме е отказвала неведнъж, мислейки си че не мога повече, а всъщност тялото хитрува, ако не й обърна внимание и продължа, съвсем отшумява и до 60-тата минута си тичам без всякакви болежки, след това започва да ме боли левият крак високо горе, това също отшумява за няколко минути като точно преди да спре болката е най-силна. Общо взето познавам тялото си в режим на тичане и това не ме изненадва, знам кога хитрува и кога има нещо наистина сериозно, затова са важни тренировките, за да опознаеш тялото си и да можеш да различаваш сигналите му.

И така тялото ми се държеше добре през Драгалевци тичах с добро темпо, до пътеката нямах никакви проблеми, влизайки в гората по тясната пътечка се почувствах страхотно, всичко беше съвършено, меката пръст под краката ми, дърветата, хладния въздух, магическо…през първата половина в гората се чувствах много добре, през цялото изкачване до пътеката под лифта всичко беше супер, на единия пункт си взех половин банан и 500мл. вода, която се насилих да изпия почти цялата, с остатъка си охладих главата и така в чудесна форма стигнах до пътеката под лифта и започна голямото изкачване, стигнах до първата станция без проблем някъде по средата между нея и втората дойде моят „crash” момент, до сега не ми се беше случвало, но както четох на истинските маратони не може да се избегне. Е ето го и него, моят най-лош момент, не беше физически, тялото ми се чувстваше ок, по-скоро психически рухнах, погледнах безкрайната пътечка, която се виеше право нагоре, отбих на първото възможно място и се предадох. Не исках повече, исках да се откажа, но точно тук и сега не исках да направя и крачка напред или назад, питах се в какво се забърках, защо толкова се надцених, исках някой да дойде и да ме вземе…това състояние продължи не повече от минута, но пък каква ужасна минута беше…извади ме звъненето на телефона ми, стори ми се сюреалистично, аз в средата на планината, около мен борова гора и София някъде долу в далечината и изведнъж нещо толкова „нормално“, което не се вписваше по никакъв начин в ситуацията – звънящият ми телефон. Бъркайки да го извадя от раницата изпадна един въглехидратен гел, за който бях забравила, звънеше майка ми, разбира се не й вдигнах, защото сигурно щях да ревна с глас и да й изкарам акъла, вместо това изключих звука изсмуках гела, пийнах вода и си наложих да продължа, след 5 минути бях нов човек всички мрачни мисли изчезнаха и знаех, че ще завърша маратона.

Изкачването не стана по-лесно напротив, но настройката ми беше различна, за първи път минавах 2-та часа, минах дори и третия, краката ми започнаха да протестират, но като цяло финиширах в добра форма за 3 часа и 19 минути, доста над времето което си бях определила, но и страшно бях подценила трасето.

Така завърши това състезание за мен, е да като стигнах на върха можеше да се регистрирам, но понеже никой не ми каза, а и аз нямах представа, си тръгнах без регистрация, сега фигурирам в класацията само като номер – № 195, не е нито мъж, нито жена, или дете, не се знае дали изобщо е човешко същество…

DSC_0084

Слизането от Черни връх до Алеко също не мина без приключения, избирайки за „по-пряко“ най-стръмната част от „Стената“ и скачайки от камък на камък, но явно така е трябвало, щом е станало.

Прибрах се капнала с туптящи крака, изкъпах се и си легнах да почивам, мисля, че успях да стигна до предела на силите си, хубавото е че на следващия ден – понеделник, нямах никакви схващания, само лека болка в дясното коляно, която отшумя до края на деня.

След това преживяване разбрах, защо маратонците на свръхдълги разстояния не вземат на сериозно състезаващите се в градски условия наричат ги „асфалтаджии“ и ги гледат с пренебрежение, планинското „бягане“, ако може да се нарече така това лудо драпане нагоре по склона е съвсем друго ниво на натоварване.

Мисля, че „Vitosha run“ до голяма степен ме отрезви и сериозно ми натри носа, цялото изживяване беше страхотно!

10624572_259328977524355_6962417745051821649_nDSC_0108

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s