„А планините ехтяха“

and-the-mountains-echoed

Преди две години случайно попаднах на „Ловецът на хвърчила“, Халед Хосейни толкова ме очарова и плени, че впоследствие препоръчвах и подарявах книгата на всичките си познати. И все пак две години са дълъг период, преди повече от шест месеца си купих „А планините ехтяха“ и я забравих на един рафт, защото все имаше нещо по-интересно за четене и така до миналата седмица, когато най-накрая стигнах до нея …

Книгата разказва за съдбата на едно афганистанско семейство, за живота на братя, сестри, братовчеди и случайни познати, отделните истории се наслагват една върху друга като всека следваща запълва празнината на предишната…

В ядрото на това оплетено кълбо от съдби е историята за любовта между брат и сестра, от тях двамата започва разказа и с тях двамата завършва. Пари и Абдулах, две афганистански деца, брат и сестра, които са се вкопчили един в друг и се справят със света, който ги заобикаля. В един момент са жестоко разделени един от друг и са принудени да оцеляват сами…

В процеса на четене изпитах толкова противоположни и силни чувства, че в края на книгата бях изтощена и зашеметена, изпитвах гняв, разбиране, съчувствие, възмущение, любов и огорчение…В един момент съм толкова ядосана на някой от героите, а в следващата глава вече му съчувствам и го разбирам, защото Хосейни ни запознава с историята му и няма как да не го разбереш, защо е станал такъв и защо реагира толкова на пръв поглед коравосърдечно в дадената ситуация.

Авторът има чудната способност да те накара да чувстваш, рядко има толкова живи образи, които кървят и носят раните си, а ти усещаш всяка тяхна болка, виждаш ги как мечтаят и как се примиряват с реалността, как живота и събитията безжалостно и жестоко ги смачкват психически, физически, емоционално, ставаш свидетел на ужасната действителност, която осакатява хората и ги превръща в инвалиди, не само физически, но и емоционални. Няма как да останеш безразличен и да не усетиш болката в която те потапя автора.

Рядко ми се е случвало, дори нямам спомен да се е случвало преди още на петдесетата страница да ми капят сълзите, а в края на книгата си плачех откровено и едва я дочетох…

Преди да я започна, четох доста мнения за книгата и като че ли повечето читатели не я харесват колкото предишните две книги на Хосейни, но аз не съм съгласна, мен „А планините ехтяха“ ме докосна дълбоко, толкова че дни след като я свърших не можех да мисля за нищо друго и сърцето ми се свиваше при спомена за някой от героите.

Горещо я препоръчвам, но предупреждавам да се чете насаме и с носни кърпички под ръка, ако не искате околните да ви гледат странно и да ви питат защо плачете.

Question-5-quote

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s