„Мидълмарч“ Джордж Елиът

middlemarch (2)

Няма да лъжа, обичам дебелите книги, колкото по-обемни толкова по-силно ме привличат, поради тази причина и „Мидълмарч“ със своите почти 900 страници ме грабна веднага, а и в комбинация с предстоящата ми отпуска закупуването й просто стана неизбежно…

Честно да си кажа, нямах почти никакви очаквания за книгата, очаквах да ме отнесе в английската провинция и да ми покаже живота на едно малко градче през 1830-та година…, с една дума отворих книгата без предварителна нагласа, просто попивах впечатления.

Разказът ме грабна още от самото начало, още с първият герой – прекрасната и чиста Доротия, от самото начало тя ми стана любимка и си остана такава до последната страница, изключителна личност, в голяма доза наивна, но едновременно с това толкова чиста, издигнала се над злободневието и успяваща да види голямата картина, без да се влияе от хорските приказки, живееща живота си само и единствено по своя морал, пречупваща ставащото около нея през огромното си сърце – прекрасна! Наистина на някой може да му се стори прекалена, в своята готовност за саможертва във всеки момент и за всеки, загърбвайки своето щастие и удобство, за да служи на другите, но точно това я прави толкова силна, това я кара да расте и да не се интересува от материалното, да има най-трезвия поглед и да живее живота си според нейния морал, а не според очакванията на хората.

Като съм тръгнала по този начин нека да разкажа първо за любимците си, а после ще се спра и на останалите, другият ми любим герой е Калеб Гарт, ето как ни го описва Елиът:

„Бе верен той на своя труд,

на земните блага.

Не би го заменил със друг,

ни с Бог, ни с държавни дела.

И сътвори прекрасни плодове.

Трудът за него беше свят.

Как инак никнат градове

И се развива целий свят?“

Да… Калеб е работяга, обича да прави нещата с ръцете си и е честен до болка, чудесен баща и приятел е, леко простоват – в добрия смисъл на думата и безкрайно справедлив, има толкова силно развито чувство за правилно и грешно, че дори когато може да се облаготетелства и да си затвори очите за нещо, той не го прави, отказва материалните облаги заради моралните. Не е много по приказките:

„Щом душата на човека – заговори Калеб с дълбокия глас и тържествено поклащане на главата, към които винаги прибягваше, когато употребеше последната спомената фраза, – щом душата на човек загнине напълно, тя ражда най-различни отровни гъби и никой не знае откъде се е взело семето им.

Една от странностите на Калеб беше, че когато е затруднен да изрази мислите си, винаги прибягваше до откъслечни сентенции, които свързваше с най – различни гледни точки или душевни състояния. А когато го обземеше чувство на благоговение, му хрумваха всякакви библейски фрази, макар че трудно би изрекъл цял точен цитат.“ – е как може да не го харесаш този симпатяга!

Мистър Феърбръдър също ми стана любимец, също честен и открит, той трезво вижда своите недостатъци и никога не съди другите прекалено строго, гледайки първо себе си, той спасява от падение Фред Винси (за когото няма да разказвам) и му помага в изключително критичен момент, въпреки че по този начин ощетява себе си. Явно си падам по саможертвата…

Лидгейт за мен беше най-голямото разочарование, надарен с изключителен ум и създаден да направи велики неща, той проваля цялото си бъдеще и мечти обвързвайки се с изключително повърхностно същество, не го разбрах, поне да беше силно влюбен…

Проваля се с гръм, но това не ме накара да го съжаля, сам си съсипа живота и бъдещето, със своята слабохарактерност и липса на воля да се наложи над една разглезена жена. Поне нея да я беше направил щастлива, но дори и това не успя, не можах да му простя че пропиля таланта и способностите си, само защото нямаше достатъчно смелост да изживее живота си такъв какъвто трябваше.

Въпросната госпожичка провалила живота на Лидгейт е Розамонд, ще оставя авторката да я опише:

„Няма съмнение, че изящните крачета и гордо изправените рамене подсилват впечатлението за изискани маниери, а уместно казаните думи изглеждат направо удивително уместни, щом се изрекат с елегантна чупка на устните и веждите. А Розамонд умееше да казва уместни неща, защото не беше лишена от ум, който долавя всичко друго освен смешното. За щастие тя никога не се опитваше да се шегува и тъкмо тази нейна черта най-убедително разкриваше ума й.“

Та тази неземна красавица, наричана „ангел“ от обществото, добре образована, като за жена може да свири прекрасно на пиано и да пее добре, да пърха с мигли и да се преструва на това което не е, на добричка и примерна. Всъщност под цялата напудрена външност на този „ангел“ прозира дребна душица, вкопчила се в тесния си светоглед и не отстъпваща и милиметър от решенията си, точно това лицемерие и подмолност съсипват живота на Лидгейт, а и нейния. Вярно съдбата не е никак мила с нея, но въпреки призивите на Елиът да не я съдим твърде строго, не можах да я харесам или да я разбера в нито един момент, за мен тя олицетворяваше всичко най-наприятно в една жена, като характер имам предвид – една глезена преструвана, която използвайки чара си върти всички около себе си, не не ми хареса. Дори когато започнаха да й се случват нещастия, тя не се промени, не израстна, ами продължаваше да реагира по същия глупав начин, просто ужасно!

Доста се проточи това ревю, но героите са толкова много, ще спомена само още двама, които са големите злодеи, банкерът Булстроуд, който е силно набожен по един доста странен начин

„Кой би могъл да знае точно каква част от духовния му свят се гради върху представите, които смята, че другите хора имат за него, когато внезапно възникне опастта цялата съвкупност от мнения да се срути?“

И ужасният скъперник мистър Федърстоун, с когото се запознаваме на смъртното му легло, но въпреки всичко до самият си край, той си играе със съдбите на голяма част от героите.

Хареса ми и начина по който самата псателка се включваше на места в книгата:

„Един велик историк, както сам е държал да се наича, има късмета вече сто и двадесет години да е сред мъртвите, така че отдавна е заел място сред великите колоси, покрай чиито гигантски нозе смирено пъпли нашата жива човешка посредственост.“

Удоволствие е да четеш книгата, езикът използван в нея е прекрасен, начинът и маниерите на разговорите, красивото описание, изобщо всичко ми хареса, цялата книга разкрива невероятният гении на Джордж Елиът, или както е истинското й име Мери Ан Евънс, самата авторка за мен е гениална, романът разкрива нейната класата и блестящ ум. За това усещатне разбира се голяма заслуга имат преводът и редакцията на книгата, от много време не бях попадала на толкова добре оформена книга без нито една грешка (поне аз не открих такава).

Единственото ми предупреждение е да не четете предговора на Весела Кацарова, макар и много добре написан, т.к. в него, тя разказва по-важните моменти от романа и това до голяма степен убива тръпката от очакването, аз го бях зачела, но се отказах, прочетох го след книгата, според мен мястото му е в края.

Горещо препоръчвам книгата, на хора като мен, които обичат дебелите книги, романът е идеален за четене по време на почивка, когато ще имаш достатъчно време да се потопиш във вселената на Джордж Елиът.

middlemarchyes

Други мнения за книгата:

Изумен

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s