„Щиглецът“ Дона Тарт

DonnaTartt-TheGoldfinch

„Щиглецът“  беше поръчан месец преди да излезе на пазара, очаквах го трескаво и когато ми се обадиха в края на ноември, че ще ми го доставят не можех да си намеря място от радост, изчетох книгата на един дъх за около 7-8 дни бях напълно обсебена от нея, сънувах я и не можех да спра да мисля за нищо друго. Дона Тарт успя да ме пренесе в Ню Йорк, накара ме да дишам въздуха на улиците му, да усетя вятъра с кожата си, да чуя трополенето на дъждовните капки по прозореца в апартамента на Хоуби…

В основата си това е разказ за едно момче, което оцелява след ужасен атентат, в който загива най-скъпият му човек – майка му. Тио остава сам-самичък на света, ужасен и разстроен, не успяващ да проумее ужасът, който го е сполетял. Животът го среща с Хоуби, който е реставратор на мебели и стана моят най-любим човек в книгата, сигурният бряг, където Тио винаги намираше подкрепа и разбиране, ето какво му беше написал в едно писмо,

„Когато сме натъжени – поне с мен е така – може да ни подейства успокояващо докосването до стари предмети, допирът до нещата, които не се променят.“

Мога да кажа, че Хоуби е истински аристократ, но не от онези надути сноби, а напротив аристократ по душа, заобиколен с прекрасни предмети, издигнал се над злободневието и над малките неща, с такава широта на ума и с толкова добро и дълбоко сърце. Срещайки се с Тио, той го възпитава и образова, самото общуване с такъв човек е богатство…

Другият важен човек в живота на Тио е Борис, чийто живот също е изпълнен със загуби и е не по-малко объркан и тревожен от Тио. Ако Хоуби е светлината, то Борис е тъмнината, той разкрива света на наркотиците и алкохола, в който Тио отчаяно нуждаещ се от забрава се гмурва дълбоко. Впоследствие Борис го въвлича и в престъпния свят, показвайки ни тъмната страна на изкуството, колекционирането на крадени произведения и черния пазар на антики, запознавайки ни с ексцентрични и опасни типове. Но без Борис, Тио нямаше да е завършен, щеше да стане един скучен, депресиран и нещастен човек, отегчен от всичко и всички.

Ще оставя Тио сам да се представи,

„Само, че има нещо, което наистина, наистина много ми се иска някой да ми обясни. Какво да правим, ако ни се е паднало сърце, на което не е препоръчително да се доверяваме? Ами ако сърцето, по свои неведоми пътища, ни води своенравно по неописуемо сияен път, за да обърнем гръб на здравето, на домашния уют, на гражданската отговорност, на здравите социални контакти, на всички общоприети, сладникаво възпявани добродетели и вместо това ни тласка към прекрасния пламък на разрухата, самоунищожението, катастрофата? Ако най-дълбоката ти същност те примамва с песен право към пътя на кладата, по-добре ли е да ѝ обърнеш гръб? Да запушиш ушите си с восък? Да пренебрегнеш цялото онова нередно великолепие, за което крещи сърцето ти? Да стъпиш на пътя, който ще те отведе съвестно към нормалното съществуване, рано лягане, рано ставане, редовни профилактични прегледи, стабилни връзки, стабилно професионално израстване, „Ню Йорк Таймс“ и късна закуска в неделя, и всичко това – с обещанието, че така по някакъв начин ще станеш по-добър човек? Дали не е за предпочитане да скочиш с главата надолу – като Борис – и да се изсмееш в лицето на справедливия гняв, с който крещят името ти?

Не става дума за външни изяви, а за дълбок смисъл. Величие, което е в света, но не е от този свят, величие, което светът не разбира. Онзи първи проблясък на чистата различност, в чието присъствие разцъфтяваш и не спираш да цъфтиш.

Същност, която не искаш. Сърце, на което не можеш да се възпротивиш.“

Всички герои в книгата са толкова живи и истински, че ми се иска да се запозная с тях, иска ми се да станем приятели с Тио, да си говорим, да се разхождаме и пак да говорим. Авторката създава истинско момче от плът и кръв, толкова истинско, че не би ме учудило ако се сблъскаме на улицата. Много мислих колко голяма дарба трябва да имаш, за да можеш да създадеш цял нов свят, който е толкова реален, че да накараш читателя да започне да възприема всичко като истина, така да го оплетеш, че да му отнемеш съня и да му оставиш в главата само мисълта какво ще се случи.

Дона Тарт е моето откритие за тази година, влезе със замах и трайно се настани при любимите ми автори, Дона Тарт е класа, тя възпитава, накара ме с часове да се ровя из виртуални галерии и да разглеждам картини на Ян ван Гойен, Коро, Ян Стен, Вермеер и още и още, допреди това неизвестни за мен творци. Накара ме да погледна с други очи на предметите, които ни заобикалят, започнах да се замислям и да се вглеждам в детайлите, прииска ми се да науча повече неща за изкуството, накара ме да видя света в нова дълбочина, да се запозная с историята на изкуството, прииска ми се да ида до най-близката галерия, да се запозная по-сериозно с класиците. Дона Тарт отвори широко вратата на изкуството пред мен и аз видях цял нов свят пропит от история и с такава дълбочина, че ми се зави свят. Прекрасно е когато плъзгайки се отегчено по повърхността изведнъж пропаднеш в този бездънен океан, за който нищо не си знаел.

20141126_220144-MIX

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s