Крадецът на книги

19063

Дълго отлагах „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак, главната причина за това бяха големите ми очаквания, а в голяма част от случаите когато съм се пренавила за нещо, обикновено се разочаровам. С радост мога да заявя, че това не е от тези случаи, напротив, книгата ме изненада изключително приятно.

Бях подготвена общо за историята, разгара на Втората световна война, действието се развива в нацистка Германия, едно момиче краде книги…

За това с което ме сблъска историята изобщо не бях подготвена, не очаквах, че малката Лизел Мемингер, толкова ще ме очарова, че ще ме разсмива и ще ме кара да плача, проследявайки няколко години от живота ѝ прекарани на ул.“Химел“ в семейството на Роза и Ханс Хуберман – мама и татко, в компанията на Руди – най-добрият приятел на света и на един куп съседи и жители на град Молкинг. Въпреки тежката обстановка, глада, безпаричието и мизерията, все пак децата са си деца, откриват си свои начини за игри и забавления, въпреки всичко, това е точно такава история за детството на децата в Германия по времето на Втората световна война, разказ за бързото порастване, за сбъсъците с толкова много загуби и болка, колкото човек никога не трябва да понася. Разкрива ни се суровата действителност на онези безумни времена, когато човешкият живот не се цени, когато понятия като сигурност и спокойствие звучат като непостижима мечта. И въпреки всичко се запознаваме с прекрасни хора, които са толкова човечни, готови да помогнат с цената на живота си, макар упорито да крият големите си сърца под пластове грубост и обидни думи, добротата им прозира в нежните им жестове и действия.

Не очаквах книгата толкова да ми хареса, структурирана е малко по-различно и това допълнително допринася за цялото усещане. Изказът на Зюсак е нетипичен и очарователен,

Лишените от средства винаги се стремят да пътуват нанякъде, сякаш отиването от едно място на друго може да помогне. Те пренебрегват факта, че в края на пътуването ще ги очаква само един нов вариант на същия стар проблем.

Във въздуха се носеше миризма на зеленчукова супа, на нещо изгоряло и на сблъсък на воли.

Ето къде беше проблемът.

Животът се беше променил по най-невъобразим начин, но те на всяка цена трябваше да продължат да се държат, все едно нищо не се е случило.

Представете си как се усмихвате, след като са ви зашлевили плесница. И сетне си помислете как правите това двайсет и четири часа на ден.

Трудно е да си представиш жизнерадостен нацист, но този човек определено беше такъв.

Той беше повече черен костюм, отколкото човек. Лицето му беше мустак.

По някаква причина умиращите винаги задават въпроси, на които знаят отговора. Може би защото по този начин умират със съзнанието, че са прави.

А това че разказвачът е самата Смърт още повече засилва усещането, че четеш нещо ново и прекрасно, всичко е пречупено през различен ъгъл.

Горещо препоръчвам!

И накрая ще завърша с нещо, което според мен описва съвсем точно цялата история,

Исках да я попитам как едно и също нещо може да бъде толкова грозно и прекрасно, и неговите думи и истории толкова съкрушителни и възхитителни.

51NGNf-tW-L

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s