„Човек на име Уве“ Фредерик Бакман

12193690_10206783299333024_2937785043457372306_n

Едва ли е останал четящ човек в страната, който да не е чувал за „Човек на име Уве“ (Изд. Сиела, 2015г.), толкова препоръчвана книга не съм отваряла от „Миниатюристът“ насам и понеже се старая да следя новите заглавия доколкото мога, а и съм си любопитна, не щеш ли минавайки уж случайно през една от любимите ми книжарници, просто ей така да погледам, неусетно Уве попадна в ръцете ми и не се отлепи от тях цели два дни, докато не прочетох и последният ред от неговата история.

Всъщност, книгата си заслужава част от хвалбите, които отнесе и макар че има далеч по-интересни четива, не съжалявам, че ѝ отделих малко време. Уве донякъде ми напомни за Стогодишният старец, но за съжаление не успя да ме заплени толкова силно и да ме разсмее или натъжи истински. Бакман пише много увлекателно, ниже историите една след друга и нямаш търпение да продължиш да четеш. Книгата е много трогателна и същевременно забавна, чете се лесно и наистина разтоварва.

Това е една житейска история за остаряването, за спомените, за любовта, за човешките взаимоотношения, за загубата на връзката ни един с друг, за отчуждението и самотата…, колкото повече четях, толкова повече разбирах, защо книгата се харесва на толкова широка група от хора, тя е изключително човешка и близка, всеки може да открие по нещо за себе си в нея. На мен ми хареса как чрез злободневните случки ни се разкриват късчета от характера на Уве, как страница след страница все по-добре го разбираме и осъзнаваме, че зад всяко негово действие в настоящият момент се крие конкретна причина в миналото.

Хареса ми чувството за близост и връзката, която усетих в началото с героите, истински се вълнувах и съпреживях с тях и най-дребните случки. Мисля си, че Бакман има истински талант, щом успява да придаде такава дълбочина и на най-тривиалните неща, точно такова писане харесвам.

Може би единствената ми спънка пред това да бъда напълно запленена от Уве дойде към края на книгата и макар да не се сещам за по-добър завършек на историята, някак си точно той не успя да ме трогне достатъчно, стори ми се малко претупан на фона на така добрия текст до този момент. Точно там някъде връзката ми с героите изчезна и те се отдалечиха от мен, изглеждаха ми твърде измислени и нереални, което ми попречи да се наслaдя на финала.

Но ако изключим това, книгата си заслужава да ѝ отделите от времето си, това е история, в която всеки би могъл да намери нещичко, лековата и все пак трогателна, това я превръща в идеален подарък.

Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е точно обратното – защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна.

Човек трудно признава, когато сгреши. Особено когато е бъркал прекалено дълго време.

Беше открил, че харесва къщи. Причината беше, че ги разбираше лесно. Можеш да измериш необходимото и да го нарисуваш. Нямаха течове, ако бяха водоизолирани, не се срутваха, ако бяха правилно издигнати. Къщите бяха честни, те ти даваха онова, което заслужаваш. Това, за нещастие, бе повече, отколкото можеше да каже за хората.

B8L7LOFIcAAm6L0

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s