Великденско шествие на Ричард Йейтс

51N-fpgePTL._SX331_BO1,204,203,200_Наскоро поискаха книга от мен, но имаше изрично условие, книгата да бъде лековата, ако може любовна история, а бе нещо отпускащо за плажа. Тази молба ме хвърли в дълбок смут, стоях пред книгите си и погледа ми не се спираше на нищо подходящо. С изненада открих, че не притежавам нищо лековато – Уве и Старецът ме гледаха подканващо, но каква любовна история има в тях…След като категорично отхвърлих всичко вече прочетено се насочих към непрочетената част на библиотеката, там се спрях на „Великденско шествие“ на Йейтс с надеждата, че това ще е правилния избор. Да-да знам, че в този момент предизвиквам усмивки по лицата на всички, които познават творчеството на автора, но в онзи момент имах смътен спомен, че съм гледала филм по другата негова книга „Пътят на промените“, помня че беше доста драматично, но реших да опитам.

И така излязох от света на „Песен за огън и лед“, в който бях потънала тогава и за две вечери Йейтс ми прави компания…

Книгата ме разтърси, толкова откровена и истинска, че още не мога да се съвзема след нея. Това е разказ за две сестри – сестрите Граймс, запознаваме се с тях когато Сара е на девет, а Емили на пет и проследяваме целият им живот, като виждаме историята през очите на Емили.

Животът им обхваща две войни – Втората световна и войната във Виетнам, успяваме да усетим вкуса на времето, виждаме Ню Йорк през онези години, макар и само частички от него, усещаме че градът е там на неговия фон се разиграват всички събития. Но може би най-важното за мен, онова което остана дни наред като горчилка след прочитането на книгата е ужасяващата самота, която ни поглъща след всяка страница. Виждаме колко различни форми може да придобие самотата, колко самотен може да си сред тълпата, в семейството си и колко истински сам може да бъдеш когато се прибираш в празния си дом. Когато се обърнеш назад виждаш как сам си избрал пътя си, разбираш къде и кога си започнал да се отклоняваш, осъзнаваш какво е трябвало да промениш, за да не стигнеш до тук, но всичко вече е безвъзвратно загубено, изпуснал си момента, късно е. Всичко е минало и ти трябва да приемеш  да заживееш с настоящето, таков каквото е, каквото сам си го направил.

Излишно е да казвам, че не дадох тази книга за морето, едва ли някой би й се зарадвал разлиствайки я на плажа. Но тази молба ме накара да се замисля, за моя вкус към книгите като цяло, установих, че прдпочитаните от мен книги са тези, в които има болка и страдание, които описват живота без страх, казват истината такава каквато е, а тя в 99 процента от случаите е болезнена и некрасива. Но погледнато от друг ъгъл точно на фона на тази мъка и болка може да забележим красотата, любовта, добротата и всички онези прекрасни чувства, които човек е способен да изпитва…, но да не се отнасям в излишно философстване…

Йейтс ме помете показвайки ми какво може да стане, ако се пуснеш по течението, ако спреш да се бориш и се предадеш. Колко лесно е да загубиш себе си, малко по малко, ден след ден късче по късче, започваш да се разпадаш и да не намираш сили и смисъл да се измъкнеш от нещата, които те погубват. Когато обърнеш гръб на най-близките си хора, когато не създаваш смислени и дълбоки връзки с останалите, когато не търсиш приятели, когато започнеш да приемаш за нормално нещо абсолютно неприемливо, когато си се примирил с положението такова каквото е, забравяйки че си човек способен да промени света-тогава просто си загубен.

Разказът, за мен беше като един шамар, неприятно болезнен, но необходим, той ме събуди от унса на ежедневието показвайки ми цялата грозота на примирението и безразличието към себе си и околните. А начинът по който авторът разказва е завладяващ с такава лекота разголва душите на героите, че направо е плашещо. Виждаме интимни моменти и сцени, които по принцип са скрити има толкова смущаващи епизоди, че четейки се чувствах неудобно че ставам свидетел на тези неща (все едно воайорствах) чуваме неща, които се изказват само насаме с най-близкия човек и които трябва да си останат между двама души. Наистина невероятен талант е необходим за да накараш някого четейки да изпитва срам и неудобство. С малко думи е казано толкова много, тук и тишината говори, на пръв поглед разказа започва неангажиращо, но без да усетиш към средата разбъраш, че те е хванал здраво за гърлото.

Въпреки цялата болка и мъка, която се е събрала в тези 230 страници препоръчвам книгата на всеки, който не се страхува да погледне драмата в очите и да приеме разказа,а и като цяло живота такъв какъвто е, а той според Йейтс определено не е розов бонбон!

А,ако искате наистина кратко резюме на историята, самият автор го е направил още в първото иречение:

„Животът на никоя от сестрите Граймс нямаше да бъде щастлив…“

n154238

Advertisements

2 thoughts on “Великденско шествие на Ричард Йейтс

  1. Супер, много ми хареса ревюто ти, а и съм изненадана, че някой е прочел и ревюирал книгата като цяло! Чела съм и двете книги на Йейтс, които са преведени на български език и ме е яд, че хората не са чували за тях или че се продават за по 7 лв…това настрана, отново браво! И аз съм писала за „Великденско шествие“ в блога, тааа искрено се въодушевих като видях ревюто ти!
    Поздрави,
    Натали

    • Радвам се, че ревюто ти е харесало. Аз също имам и двете книги, започнах с тази и още не мога да се реша да зачета втората. Наистина е странно, че Йейтс е малко познат, за мен също беше откритие.
      Пожелавам ти прекрасен ден!
      Поздрави,
      Ваня

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s