„Доброжелателните“ Джонатан Лител

20160623_131023

Ето че дойде време да напиша впечатленията си от „Доброжелателните“ на Джонатан Лител (ИК „Колибри“, 2009г.) книгата беше в списъка ми за покупки от тазгодишния Пролетен базар и съответно беше закупена, след което отлежа няколко месеца на рафта търпеливо чакайки реда си. И така до средата на юни, когато ме погълна и потопи в мрачния си свят…
Истината е, че не знам дали ще мога да опиша всички мисли и чувства, които ми причини тази зловеща книга, а и не съм сигурна че искам да навлизам в подробности, но все пак ще опитам…

Първо трябва да кажа, че тази история не е за гнусливи хора със слаби нерви и крехка психика, ако сте от тях просто забравете за Лител, идете на плажа, изпийте една биричка и си четете нещо леко и забавно – радвайте се на живота. Аз точно на плажа довърших книгата и контраста наистина беше смразяващ, но аз си падам по тези неща, не по гадостите, а по сблъсъка на противоположностите.
Признавам си, че изобщо не бях подготвена за мащабите и тежестта на подобно четиво, всъщност и аз като повечето хора не съм навлизала в дебрите на ужасиите от Втората световна война, да, историята всеки я знае, поне фактите, еди колко си загинали, хронологията на по-важните събития е известна на всички, ами какво да кажем за подробностите, тях дали ги знаем. Как са живеели хората ден след ден, час по час в тази обстановка, какво са правили с какво точно са се занимавали, каква е била „работата“ на нацистите, ежедневните им задължения, какво са включвали отговорностите на служителите в концентрационните лагери, какви „резултати“ е трябвало да покрият и какво точно значи „еврейският въпрос“. Когато сведеш ужаса, болката, издевателствата и смъртта до проста статистика, дали именно така се раждат чудовищата, кой е момента в който тази масова психоза, това чисто зло е завладяло умовете и душите на милиони, кога е станало, дали е бил един момент или се е случило малко по малко. Как сме допуснали (ние хората) да се случи това?!

Направо невероятно ми се струва подобно мислене, за расата и за превъзходството на някого, за унищожението на друг само защото не е от Висшата (т.е. от твоята) раса. Как се възпитава безчувствие, как се създава машина за убиване, как се изкривява и промива мозък…Всъщност книгата щеше да е далеч по-забавна ако всичко това не беше истина, онази истина за която избягваме да говорим, да виждаме и да разказваме, понеже, нали…, ами не е красиво. Ами да, не е красиво да гледаш голи трупове в масови гробове, които самите мъртъвци са си изкопали, не е красиво да гледаш обесени хора или още по-страшното –  живи скелети, голи същества, за които смъртта би била милост и избавление. Имаше една документална поредица за Втората световна война, която се опитвах да не гледам, но все пак изгледах, там показваха снимки, правени от нацистите на масовите гробове, на мъртвите и живите чакащи смъртта си, картини които още са пред очите ми. И тук идва въпросът, трябва ли да гледаме и да слушаме за тези ужасии, трябва ли да знаем или е по-добре да забравим тази долна част от нашата (да, нашата!) история. Аз мисля, че всеки трябва да се стегне и да прочете, ако не тази книга, то поне историята, но не цензурираната и статистическа версия. Защото трябва да помним и да знаем, за да не се подвеждаме и да не повтаряме грешките си. Мисля си, че тази книга трябва да е задължително четиво за всяко глупавото скинарче, което с лекота вдига ръка и поздравява с „Heil Hitler!“ или пък си татуира пречупен кръст, или нещо подобно. Нека преди да направи което и да е от гореизброените да прочете книгата, пък после да скандира и да рисува по себе си каквото си иска, тогава ще има право, защото ще знае точно какво прави, не и преди това…, уф отплеснах се малко, но подобни карикатури които виждам по улиците ме вбесяват, защото наистина нямат представа какво правят.
Да се върнем малко на историята в книгата, а тя ни е разказана от първо лице от оцелелия бивш нацистки офицер Максимилиан Ауе (или както го наричат д-р Ауе,  докторът по правни науки), който се изповядва пред нас. Виждаме света през очите на чудовището, чуваме мислите му и усещаме чувствата му, всички извращения, гадости и свирепости са описани с чиновническа педантичност, без да са ни спестени и най-малките подробности. Не само на Ауе му се гади, повярвайте ми и вашия корем ще е свит на топка през цялото време, ще усещате вкуса на кръв и вонята на всякакви телесни течности през всичките осемстотин страници. През цялото време си като парализиран от тази лепкава гадост, в която потъваш, колкото по-дълбоко пропадаш толкова по-трудно е да се измъкнеш. Все едно си свидетел на смразяваща катастрофа с много кръв и мозък навсякъде около теб, но не можеш да откъснеш погледа си от тази картина, колкото и да се опитваш, така се чувстваш до последния ред. А когато заспиш тези картини неизменно те следват в най-зловещите ти кошмари…, както казах в началото много внимавайте с тази книга, определено води до депресия, а най-ужасното е че просто не можеш да спреш да четеш.
За главния герой няма да разказвам, ако решите да я четете ще го опознаете болезнено интимно, само предупреждавам че не е много добра компания. Нали се сещате за онези разкази в които историята ни е показана през очите на злодея и виждаме случките през един наистина интересен ъгъл, как в края на тези истории обикновено лошия не ни се струва чак толкова лош, дори го усещаме близък и симпатичен, е това не е от тези истории.
Джонатан Лител има онзи рядък талант, който успява да те прикове и застави да прочетеш и последния ред, а после месеци да не успееш да дойдеш на себе си, след този опустошителен разказ. Лично аз доста се разклатих след тази книга и сега ако ме попитате дали бих я започнала отново, ако знаех, че ще е толкова тежка, отговорът ми е: да, а дали някога ще я препрочета, категорично: не! Дали я препоръчвам, ами не съм много сигурна, желателно е да се прочете, но само ако ви е по силите. Ето и няколко цитата за тези, които се колебаят,

„От самото начало на човешката история войната винаги е била възприемана като най-голямото зло. Ние обаче бяхме измислили нещо, от което вече мнозина се опитваха да се измъкнат, търсейки убежище в простичката сигурност на войната и фронта. Дори безумните касапници на Голямата война, които бяха преживели нашите бащи или някои от по-възрастните офицери, изглеждаха почти благопристойни и справедливи сравнение с това, което бяхме докарали на света…“
„Трябва да устоите на изкушението да бъдете човечни.“
„В много от случаите, мислех си, това, което бях приемал като необоснован садизъм, нечувана жестокост, с които някои се отнасяха към осъдените, преди да ги екзекутират, бе просто следствие от чудовищното състрадание, което изпитваха и което, не можейки да се изрази по друг начин, прерастваше в ярост, но една безсилна, сляпа ярост, която почти неизбежно се обръщаше срещу онези, които бяха първопричина за нея. Ако страшните кланета на Изток доказват нещо, то, парадоксално, това е ужасната, неизменна човешка взаимност. Колкото и да са загрубели и привикнали, нито един от нашите войници не можеше да убие еврейска жена, без да си помисли за своята жена, своята сестра или майка, не можеше да убие еврейско дете, без да види пред себе си в рова своите собствени деца. Техните реакции, тяхната жестокост, алкохолизъм, нервни депресии, самоубийствата, моята собствена тъга – всичко това доказваше, че другият съществува като друг, като човешко същество и никаква воля, никаква идеология, никакво количество глупост и алкохол не може да прекъсне тази тънка, но неразрушима нишка. Това е факт, а не мнение.“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s