„Любовникът“ Маргьорит Дюрас

01d9d41910932d38d5433058092b59cd

Признавам си, че не бях запален почитател на френската литература и обвинявам за това изцяло себе си и катастрофалната ми срещата с Патрик Модиано, споменът за която дълго ме държеше на страна от френските автори. Не, че имаше нещо рационално в това ми отношение, не обичам хората, които слагат всичко под общ знаменател, но на някакво подсъзнателно ниво просто ги избягвах. Малко по малко след Лител (ако мога да го нарека френски писател), Жорж Перек и Пиер Льометр, започнах да преосмислям отношението си към французите, а и сега, ако трябва да съм напълно честна очакванията ми към Модиано бяха толкова завишени и представата ми толкова погрешна, че сериозно се замислям да го реабилитирам тези дни и да се захвана отново с него, с две думи грешката беше изцяло в мен.

Интересът ми към Дюрас бе породен от едно интервю на Цветана Манева, в което тя я споменава като една от двете й любими авторки за съжаление не казва, коя е другата (може би, защото не са я попитали, което отчитам като голям пропуск). Имам огромна слабост към Манева и това, че мъничко повдигна завесата споделяйки за любимия си автор ме подтикна да прочета „Любовникът“ (Изд. Колибри 2016) – книга, която ми беше под ръка от месеци.

Много рядко ми се случва да подходя към някой автор без предварителни очаквания и нагласи и това е един от тези редки случаи. Не мога да определя дали самата Дюрас породи това чувство, това доверие да се оставя изцяло в ръцете й с напълно изчистено съзнание и само да възприемам това, което ми показва, без очаквания, излишни мисли и разсъждения.

Но сега конкретно за книгата – това е автобиографична история, както разбрах впоследствие, която ни е разказана от първо лице от една жена, чиято възраст не можах да определя към настоящия момент, връщаме се в нейните спомени когато е била дете и младо момиче, виждаме света през нейните очи. Запознаваме се чрез нея със семейството, което се състои от Майката и двамата й братя  – „Големият брат“ и „Малкото братче“, спомените са за живота им в Сайгон (днешен Хошимин) – белите хора живеещи в джунглата. Няма да навлизам в детайлите на историята по-скоро ми се иска да обърна внимание на цялото мрачно и потискащо чувство, което изпитвах през цялото време, все едно е надвиснал сив облак над всички, тягостно и задушно е, просто всичко е застинало в едно лепкаво безвремие, едно безсмислие и обърканост, един чужд свят, в който се случват дълбоко нередни неща на които ставаш ням свидетел.

Дюрас те води назад в паметта си, а там всичко е леко мъгляво, само нахвърляни щрихи на помрачени спомени, но веднъж хванал деликатната нишка на историята не можеш да се освободиш и разбираш, че здраво си оплетен в паяжината, която само привидно е мека и нежна. Успя да ме прикове до последната страница и ме принуди да изчета всички не особено приятни случки, това е от онези истории, които се четат с буца в гърлото, която повярвайте ми не е от умиление.

И въпреки, а може би точно поради цялата мрачна и неприятна атмосфера, която витае в книгата, една сцена особено изпъкна и се заби трайно в главата ми, а именно описанието на един светъл миг, когато мият къщата си и изсипват кофи с вода навсякъде, картината е толкова ярка, че усетих аромата на сапун и мокра пръст, чувах смехове и шума от шляпането на босите детски крачета, тази сцена толкова контрастираща с всичко останало е като блестящо парченце щастие в сивата кашата от спомени.

Дюрас повдига важни въпроси, един от които точно в този момент силно ме занимаваха след прочита на „Човекът, който обичаше кучета“ (за която не знам дали скоро ще намеря сили да пиша), а именно за ролята на майката и по-точно как една лабилна и откровено луда жена може да увреди децата си. Нямам намерение тук да философствам по този въпрос, но държах да отбележа и този аспект, който е основополагащ в тази история.

И ето, че стигнах до момента, в който се опитвам да определя за кого е книгата, в този случай обаче категорично не мога да дам подобно определение и препоръки, всъщност съвсем умишлено ще се въздържа от такива.

Впоследствие прочетох купища негативни отзиви за Дюрас, които имах щастието да си спестя преди това, може би по чиста случайност, защото изборът и прочита на книгата станаха много бързо, грабнах я импулсивно без да се замислям. Това ми помогна да възприема авторката с напълно чисто съзнание и честно си признавам, че много ми допадна този стил на разказване, който за мен е абсолютно неопределим.

Оставям на всеки сам да прецени дали да прочете книгата, която на мен определено ми хареса.

1046full-marguerite-duras

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s