Когато разбрах, че е излязъл „Написано в сянка“ на Дейвид Мичъл (Прозорец, 2018г.), веднага се сдобих с книгата и не след дълго я прочетох на един дъх. След Облакът Атлас и Хилядите есени, върху раменете на автора тежаха огромните ми очаквания, които той и този път оправда, дори успя да ми се хареса повече и от Облакът, което говори за класата на творбата му.
Въпреки, че има някои общи неща като структура с Облакът, като различните истории, които в някакъв момент се застъпват, тук героите поставени в различни истории споделят един времеви отрязък, споделят едно настояще.
И може би приликите с Облакът спират до тук, тази творба е доста по-близка до реалността, описва реални хора, живеещи в нашето време без да прескача назад в миналото или напред в бъдещето. Тук по-скоро виждаме героите в някакъв етап, за някои фатален за други не толкова от живота им. Сегашните им решения са ни показани на фона на миналото или просто виждаме какво се случва тук и сега без напълно да разбираме обстоятелствата за случките на които ставаме свидетели. Малко по малко история след история пред нас се заформя един цялостен образ. Има го онзи момент в който си казваш Аха, ето какво било или ето кой е това, изключително интересен е този начин на разказване, който е запазена марка на автора и който прави произведенията му толкова уникални.
Както е написано в самото заглавие това са девет разказа, това което не ни е казано е че те всъщност са свързани и тези разкази заедно разказват един завършен роман. И деветте истории са ни разказани от първо лице, разказва ни главният герой, който срещаме във важен момент от живота му. Сами по себе си разказите са достатъчно наситени, героите и случките са толкова запомнящи се, че месеци наред ми се въртяха разни фрагменти в главата и все се чудех, а това от къде беше. Като толкова яркото описание на една ирландска къща, двор и кръчма, че ми трябваше доста време да се сетя, че точно Мичъл го е описал.
Изпитваш налудничавото чувство, че си прочел няколко романа, чиито главни герои са се докоснали по някакъв начин. Разбира се и тук си имах любимци, някои истории ми харесаха повече от други, наивността и глупостта на Маргарита Латунская беше донякъде трогателна и ме накара искрено да я съжалявам, трагично забавна ми беше историята на Нийл, британският адвокат от Хонконг, особено погледната в перспектива.
Мичъл наистина си го бива, успява да отвори собствено пространство и да те вкара в света на героите си само с няколко думи. Когато изчетох последното изречение, ме завладя онова чувство, което усещам когато приключа наистина добра книга, че се разделям с добри приятели, които ще ми липсват. Някак си Мичъл и тук е успял да създаде толкова ярки личности, за които в последствие ще се сещаш с носталгия винаги, когато попаднеш на по-слаб образ някъде из книгите.
Мисля, че е излишно да казвам колко горещо препоръчвам книгата на всички, които обичат добра съвременна литература.
Прекрасен ден!
Книжен свят 