„Непосилната лекота на битието“

От много време бях набелязала Кундера и конкретно тази книга, бях чела доста ревюта и хвалби и прочитането ѝ беше неизбежно.

На автора трябва да му се признае че умее да разказва, книгата е написана наистина различно, успяваме да видим една ситуация през очите на няколко от героите и всички тези субективни гледни точки, нанасят щрихи по голямата обективна картина на действителността, показвайки ни по колко различен начин възприемаме света, а на много места авторът се включва от първо лице разкривайки ни, защо героят реагира в този момент по този начин, връщайки се в миналото му, така изгражда живи образи и сцени, много различен начин на писане, който определено ми хареса.

В книгата е събрана толкова мъдрост, личи си че авторът е изключителен, застъпени са доста фройдистки идеи и като цяло психиката на героите е обрисувана стъпвайки на теориите на Фройд, може би това беше причината и да не се привържа към никой от тях, не успяха да ме докоснат и да ми станат близки, най-симпатичен ми беше Каренин, но все пак беше куче, хареса ми с каква любов и разбиране Кундера е описал именно кучето и изобщо отношението му към животните го издигна в очите ми.

Книгата ни разказва за осакатени от руския режим герои, които никъде не могат да намерят себе си, не се чувстват завършени, всеки сам се опитва да се справи някак си с живота, дали вкопчвайки се в някой друг или изоставяйки всеки близък. Няма развитие в героите, макар и физически да се местят от едно място на друго, не се развиват, не се променят, а просто остаряват, чувства се празнотата и тъгата в тях.

Кундера ти бърка дълбоко в душата и показва ужасите на един чудовищен режим, след този разказ разбирам и защо ние като нация сме станали такива, от където са минали руснаците са оставили смачкани, страхливи, подозрителни човечета, явно още не можем да се отърсим от това ужасяващо зло, от този фалш, от това притворство и дребният начин на мислене да си спасиш ти кожичката пък другите…, наистина отвратително! Кундера не спестява нищо на режима, описва подробно какво се е случило с интелектуалците и всички стойностни хора, как са били притискани, изнудвани и мачкани, как всеки що-годе стойностен човек е бил сменен с жесток, глупав нагаждач, и така докато унищожат цялата нация.

Книгата наистина си заслужава, ето и малко от думите на героите и автора:

„Сподели това свое преживяване с приятели французи. Те останаха учудени: „Значи не искаш да воюваш срещу окупацията на своята родина?“ Тя се опита да им обясни, че зад комунизма, фашизма, зад всички окупации и нашествия се крие друго, по-фундаментално и по- универсално зло, и за нея олицетворение на това зло е станало маршируващото шествие от хора, вдигащи юмруци и крещящи в унисон едни и същи срички. Но съзнаваше, че няма да може да им го обясни. Смутена, смени темата на разговора.“

„На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. Те отстояваха храбро тази своя убеденост и в нейно име ликвидираха много хора. По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци.“

„Ако седите лице в лице с един симпатичен, учтив и любезен човек, е много трудно постоянно да си давате сметка, че нито една негова дума не е истина, че нищо от казаното не е искрено. Да не вярваш на хората (постоянно и системно, без да се разколебаеш и за миг) изисква огромно усилие, а и тренинг, тоест чести полицейски разпити.“

„Без сянка от колебание би предпочела живота в реалния комунистически режим, с всичкия му тормоз и опашките за месо. В реалния комунистически свят може да се живее. Но в света на осъществения комунистически идеал, в този свят на ухилени идиоти, с които не би могла да размени и дума…“

„— А защо не употребиш някой път силата си против мен? — Защото да обичаш, означава да се откажеш от силата си — промълви Франц.“

„Тъгата беше формата, а щастието — съдържанието. Щастието изпълваше пространството на тъгата.“