След дълга пауза на писане тук, поради много причини, които няма да обсъждам сега, реших да се завърна и да разкажа за книгата, която успя да ме извади от ступора, в който бях изпаднала и да пробуди любопитството ми за толкова много нови неща.
Това не беше първата ми среща със Сири, преди месеци, прочетох Омагьосването на Лили Дал, която не ме грабна до степен да споделям мнение. Трябва да призная, че Пламтящият свят (Изд. Колибри, 2017г) я бях започнала в някакъв много неподходящ момент и я изоставих след няколко страници. Беше ми се сторила малко объркана и странна.
Сега я подхванах с идеята да ѝ дам още един шанс и се радвам, че го направих, за пореден път се убеждавам, че настроението и момента са ми много важни. Това ме е научило да не отхвърлям дадена книга, а да ѝ давам втори, а понякога и трети шанс.
Та така, започнах книгата леко предубедена, но след няколко страници до таква степен ми хареса, че буквално сънувах някакви сънища и оплетени истории. Всъщност, ако трябва да опростим нещата, това е история за живота на Хариет Бърдън (Хари), която е художничка, артист, не до край реализирала се и не добила голяма популярност и успехи, каквито си мисли, че би постигнала, ако беше мъж. Всичко се развива в един вихър от подтиснати емоции, от таен с години гняв от опит да се докаже с цената на всичко.
Хари безспорно е изключително умна, почти гениална, това я прави доста самотна, защото не успява да изрази идеите и мислите си без емоции, когато започва да говори се разпалва прекалено и това ѝ пречи да бъде чута и разбрана. Според мен това е основният ѝ недостатък, че не успява да обясни големите си идеи и виждане за света на останалите хора. По-скоро това я прави аутсайдер, а не блестящия ѝ ум, макар че според мен Сури ни подтикваше да я сложим в графата на гениите, самотници.
Та Хари, измисля план как да си отмъсти на цялата артистична общност, как да подиграе, критиците и да се смее последна. Замисля сложна игра, която не успява съвсем да контролира и всичко това е отново заради липсата ѝ на правилна комуникация със света. До последно не успях да я разбера, не можах да видя драмата и нещастието ѝ, за мен те бяха измислени до голяма степен от самата нея. Цялото това напъване да те харесат хора, които не уважаваш и които презираш, не разбрах, защо ѝ беше важно точно това. Едва ли не проблемите, в които се беше вкопчила ми се струваха преекспонирани и измислени от самата нея. Това не ми попречи да ѝ съчувствам и да ѝ симпатизирам, защото тя наистина страда, бори се с вятърни мелници и упорства до последно.
Изключително пълнокръвен образ е Хари, тази грамадна огнена жена, която в по-голямата част от живота си се е опитвала да се смали и да се скрие, да натъпче себе си в малка кутийка, която съвсем не ѝ е по мярка. Това в голяма степен обяснява и последващото избухване и разрухата, в която така отчаяно се опитва да се хвърли, тази енергия и страст, които влага, в за съжаление съвсем грешна посока.
Изключително дълбока книга, потъваме в мислите на Хари, дори сънувах живота ѝ, не те оставя на мира все ми беше в главата. Защо така постъпва, защо не се стегне, от какво се страхува, защо търси причината за всичко извън себе си. Все въпроси на които често търся отговор и за себе си, може би защото са общочовешки заложени във всички нас.
Разбира се феминизмът е дебела нишка, която опсава цялата история, но това не ми беше толкова интересно, а и е първият слой, покривалото, под който намерих истински ценните за мен неща. Но няма как да не го спомена, всъщност книгата е доста интелектуална, срещнах много философи, осен любимият ѝ Киркегор, тук са Кант, Аристотел и Маргарет Кавендиш – тази луда глава родена в изключително трудно за жените учени време. Срещнах много художници, чийто картини с часове разглеждах и личности от близкото и далечно минало, които открих благодарение на Хари. Няколко пъти се среща и Петър Дънов ( съвсем не го слагам в редиците учани, а го споменавам като българската нишка в книгата) във връзка с една друга героиня, която се появява в ключови моменти от живота на Хари.
Много богат текст, в който, убедена съм всеки ще открие неговото нещо, което ще го впечатли или обогати. Самата структура е малко странна, образът на Хари е изграден от дневниците ѝ, както и от интервюта и статии, писани от нейни близки и хора, които са я познавали. В нито един момент няма сцена на която да сме преки свидетели, винаги някой разказва за дадена случка или споделя мисли, някой ни разказа за Хари, понякога тя самата, понякога децата и приятелите ѝ, малко бележки от редактори и критици, всичко това сглобява образа на една художничка, майка, жена, любовница, приятел. Това ме замисли какво остава след нас, реално ние живеем още малко в спомените на хората, които са ни познавали и са останали след нас, може би още малко, ако сме допринесли с нещо за обществото, но каквото и да направим в някакъв момент изчезваме напълно от света – все едно никога не ни е имало. Няма как подобна книга да не те накара да се замислиш за смисъла и за фундаменталните неща в живота.
Горещо препоръчвам, не подценявайте книгата, тя определено ще ви изненада с дълбочината и смисъла заложен в нея.
Книжен свят 