Признавам си, че от седмица се опитвам да си систематизирам записките за Гранд хотел Европа, междувременно обаче завърших Изчезваща земя на Джулия Филипс (Издателство Кръг, 2022г., в превод на Борислава Спасова-Тълок и Алекс Тълок) и не ми се говори за нищо друго.
Прочетох я за няколко дни и героите и картините ѝ са непрекъснато в мислите ми. Веднага си признавам, че отваряйки я първото на което попаднах беше описание на героите, кой от кое семейство е и всички връзки помежду им, това е нещо което принципно не харесвам, обичам аз да си ги правя тези връзки, без някой да ме улеснява до такава степен нареждайки всички герои в подреден списък. След като прочетох книгата разгледах списъка и така си припомних много от историите, за мен тази част би следвало да е в края на книгата, но това няма голямо значение. Мисълта ми беше, че още от първата страница виждаш, че ще се срещнеш с едни 26 човека и няма как да не се зачудиш в каква история ти предстои да влезеш.
А историята си я бива, свързващата нишка е отвличането на две сестри през август от град Петропавловск Камчатски, това е и началото на историята, след това всяка глава описва следващ месец, втората е септември, третата октомври и така докато не затворим годината с юли. Всеки месец се запознаваме с нови герои жители на Камчатка, които по един или друг начин имат отношение към изчезването на сестрите. Срещаме героите в някакъв момент от живота им, чрез който разбираме що за хора са, за какво мечтаят, с какво са се примирили, изпитваме заедно с тях болка, радост и тъга.
Всички образи са изключително живи и дълбоки, чуваме гласовете им и усещаме пулса им, Филипс определено си я бива да създава живи хора и да ни показва цялата им болка. И въпреки че се чете на един дъх, книгата никак не е лековата, напротив отдаван не бях срещала толкова истински хора сред страниците на книга. Истинско преживяване беше да чувам, да виждам и да дишам заедно с тях.
Усетих и друга близост, не само с хората, а и с мястото с начина на живот, с техните панелни градове, с онази занемареност и безвремие, което до голяма степен витае като една много специфична атмосфера. Като контрапункт на това беше дивата природа, водата, гората, планината, суровата зима, лютия студ, величествените картини, онова диво, което също е там отвъд градовете и селата.
Има и сблъсък между руснаци и местни, които са разделени не само от начина по който изглеждат, а и начина по който мислят и гледат на живота. И въпреки това когато се случва нещастието, те се обединяват, защото разбират че болката, която изпитват две майки за децата си е еднаква, без значение какъв е етноса им. Така че макар и разделени на някакво повърхностно ниво, те в дълбочина са еднакви, защо всички изпитват болка, страх, любов и надежда.
Хареса ми как е построен разказа, като пъзел от различни истории, които са преплетени една в друга, някои директно свързани, други съвсем косвено. Това ми напомни на любимите ми Девет разказа на Селинджър, много харесвам такава добре построена структура.
Книгата е толкова многопластова и ми допадна на толкова много нива, че едва ли ще успея да ги опиша, а и има неща, които още не мога да вербализирам. Така или иначе успя да ме докосне и да ме развълнува, заслужава си да ѝ отделите малко време и да се докоснете до днешна Камчатка.
Препоръчвам!
Книжен свят 