Купих си Глад на Джамал Уариаши (ИК Колибри, 2019 г., превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров) от една книжарница в Бургас в началото на тази година. Може би заради първото ми пътуване след година изолация и посещение на истинска книжарница, признавам прекарах там повече от час в избиране на книга или по-скоро в блажено удоволствие да докосвам и разгръщам книги, може би и заради осъзнаването в онзи момент на това колко много са ми липсвали книжарниците. Не знам какво ме подтикна вместо толкова желания Георги Господинов, в крайна сметка в ръцете ми да се задържи това солидно ярко томче.
Прочетох книгата след месец, буквално за дни и не съжалих и за секунда за избора си. Ако сте решили да я започвате в никакъв случай не се подвеждайте по описанието и рецензиите на задната корица, аз не бих определила книгата като защитаваща педофилията, даже напротив. Всъщност в нея са залегнали далеч по-наболели съвременни проблеми, като това кое се приема за приемливо и кое не, при общуването между деца и възрастни, малко след книгата изгледах и “Ловът” (Jagten), който горещо препоръчвам като разширение на същата тема и проблеми. Както би казал един мой познат, не му е лесно на белия мъж в това неолиберално общество, където неспазването на политкоректността и “правилното” поведение се наказват сурово, а в някои държави дори и със затвор. За мен темата е интересна, къде са границите на общуването и как те се стесняват все повече, как на всеки непознат и дори на познатия се гледа с подозрение. Как изчезва естествената и нормална комуникация между възрастни и деца и между половете. Според мен пандемията внесе доза нормалност в това отношение, за година спряхме да броим колко точно пола има и се завърнахме към далеч по-злободневни неща като оцеляването, депресията и опитите за връщане към старото нормално съществуване. В това отношение аз си оставам оптимист, вярвам че нещата ще се нормализират, според мен всяка крайност предизвиква друга крайност в противоположния спектър и в някакъв момент нещата се уравновесяват. Това са естествени процеси на които, ако се огледаме малко в историята, откриваме че се повтарят периодично. Разбира се винаги има опасност някой да попрекали и да вземе да предизвика нещо супер неприятно като война или друг конфликт или просто може най-накрая да ни плесне някой метеорит или да избухне Йелоустоун и всичко зрелищно да приключи.
Ето отплеснах се, но не съм писала от толкова време и главата ми ври и кипи, толкова неща искам да кажа. Но нека се върнем на книгата, за мен темата за педофилията съвсем не беше основната тук, имаше една друга част, тази за Африка и по-конкретно за Етиопия и за лагерите на глада. Разказа за това необяснимо неравенство на живота на нашата малка планета, как някъде изхвърлят купища храна, а на друго място буквално хора умират от глад. Не съм сигурна че това все още съществува, да може би има много мизерия, но май вече няма умиращи от глад хора. Сещате ли се за онзи филм с Клайв Оуен и Анджелина „Отвъд граници“ (Beyond Borders), подобно е усещането в частта, в която се разказва за хуманитарните мисии и лагерите, където са настанявани умиращите от глад хора. Интересно ми беше да видя реалните проблеми, без хората там да са представени като жертви, без да се крие корупцията и политическата игра с живота на хората. Самите местни също са се научили да оцеляват, често по смущаващ и непочтен начин, как всеки се опитва да ти продаде нещо, да те излъже и преметне. Авторът ни показва един обективен и трезв поглед на ситуацията там, разбрах защо е толкова трудно да се оправят нещата, видях манталитета на местните, непреодолимите културни различия и сложната плетеница от непоправими проблеми, които няма как да се поправят отвън дори и при най-добро желание. Вижда се една двуличност от всички страни и тотално невъзможност за нормална комуникация. С една дума нещата са много по-сложни отколкото и аз наивно си мислех преди това, не само са бедни и гладни, там са и много по-различни, или поне така са представени тук.
Историята разказва за Александър Ласло и Орели Линдебом, животът им ги среща и разделя на няколко пъти, отношенията им са сложни и объркани. Ласло изживява пълният цикъл от многообещаваща звезда и човек на деня до пълното падение, когато влиза в затвора. Първата ни среща с него е когато вече е остарял и пречупен, стана ми тъжно и жалко, Уариаши се е постарал да го направи истински отблъскващ, всичко в него е грозно, раздуто и болно, което още повече подсилва контраста на това какъв е бил като млад, харизматичен красавец на чиито чар малцина са устоявали. Интересно ми беше да проследя живота му до тук от детството, през младежките години, след това спонтанното решение да стане мисионер и да се опитва да промени света към по-добро. Няма как да не се сетим за клишето за пътя към ада, в случая виждаме как понякога в опитите си да помогнем без да разбираме напълно и в дълбочина проблема можем много да навредим както на себе си, така и на другите.
От друга страна Орели е пълна противоположност, поне към момента, млада и успешна, горда майка на двегодишна дъщеря, която е здраво стъпила на земята и се опитва да бъде перфектна както в личния така и в професионалния си живот. Тя ни показва какво е да си млада и успешна жена в днешно време в Холандия, как имаш вируален и реален живот, как преодоляваш травмите и каква е цената на успеха. Интересно ми беше, макар че за мен си остана доста повърхностна, една такава леко пластмасова ми дойде и като цяло не мисля че я усетих като истински човек.
Въпреки слабостите си книгата си заслужава времето и вниманието, в нея са застъпени доста повече съвременни проблеми, има толкова много пластове, че дори и на моменти слабият образ на Орели, не ме извади от историята.
Препоръчвам!
Книжен свят 